Може ли човек да се пази от смъртта толкова старателно, че постепенно да се откаже от живота?

Понякога това се случва почти незабелязано. Избягваме близостта, за да не преживеем загуба. Отлагаме важен избор, защото се страхуваме да не сгрешим. Чакаме да се почувстваме достатъчно сигурни, преди да си позволим нещо желано. Светът става по-предвидим, но животът в него постепенно се стеснява.

Грижата за себе си е необходима. Трудността започва, когато нуждата от сигурност се превърне в условие за всяко действие. Тогава можем да прекараме много време в подготовка за живот, който все още не си позволяваме да живеем.

В екзистенциалната психотерапия въпросът за смъртта е свързан и с начина, по който присъстваме в собствения си живот. Какво избираме? Какво оставяме за неопределено бъдеще? И какво губим още сега, докато се опитваме да се предпазим от всяка възможна загуба?

Когато знанието стане лично

Знаем, че животът има край. Но между това знание и личното му преживяване може да има голямо разстояние.

Смъртта дълго може да изглежда като нещо, което се случва някъде другаде. После загубата на близък, заболяване или собственото ни остаряване променят усещането за време. Нещо, което сме разбирали отвлечено, започва да засяга тялото ни, отношенията ни и плановете, за които сме вярвали, че има достатъчно време.

В „Да се взреш в слънцето“ Ървин Ялом описва такива срещи с крайността като възможни пробуждащи преживявания. Те могат да ни накарат да преосмислим приоритетите си и да се обърнем по-внимателно към отношенията и желанията си.

Тази възможност обаче не е обещание. Понякога загубата първо отнема способността да си представим следващия ден. Нужни са време и опора, преди човек изобщо да може да се запита как иска да продължи.

За мен да живеем с лице към смъртта означава постепенно да допуснем, че времето ни е ограничено, без да изискваме от себе си непрекъснато да мислим за края.

От какво всъщност се страхуваме

Зад думите „Страх ме е от смъртта“ могат да стоят различни преживявания.

За един човек най-страшна е мисълта за болката или безпомощността. За друг — раздялата с близките. Някой се тревожи какво ще стане с децата му. Друг преживява ужас при мисълта, че може да приключи живот, в който още не е намерил място за себе си.

Един и същ въпрос може да носи много различна болка. Затова в терапевтичния разговор е важно да има пространство за конкретното преживяване на човека.

Темата за крайността понякога присъства и зад тревоги, които първоначално изглеждат свързани с друго. Но тя не е универсално обяснение. Паниката, безсънието и телесните оплаквания имат нужда от внимателна оценка; не можем предварително да ги сведем до страх от смъртта.

Цената на пълната сигурност

Опитите да се предпазим често имат разбираема история. Може да сме преживели внезапна загуба, непредвидима среда или моменти, в които не е имало на кого да разчитаме. Контролът тогава може да е бил начин да издържим.

С времето обаче този начин на справяне може да започне да ни ограничава. Проверяваме отново и отново. Търсим уверение, което ни успокоява за кратко. Отказваме срещи, пътувания или нови начинания, защото не можем да бъдем напълно сигурни какво ще последва.

Постепенно въпросът „Как да се погрижа за себе си?“ може да се превърне в „Как да направя така, че никога да не ми се случи нищо болезнено?“.

Няма отговор, който да осигури такава гаранция. А търсенето ѝ може да остави все по-малко пространство за спонтанност, близост и удоволствие.

Тук може да бъде полезно да се запитаме: „Какво важно за мен остава без място, докато се опитвам да бъда напълно защитен?“.

Този въпрос има нужда от търпение. Понякога отговорът е отдавна отлаган разговор. Друг път — желание да опитаме нещо, без предварително да знаем дали ще се справим.

Защо „Живей сега“ може да тежи

Съзнанието, че времето е ограничено, лесно може да се превърне в ново изискване: да използваме всяка минута, да бъдем смели, да не пропускаме възможности.

Тогава пълноценният живот започва да прилича на изпит. Можем да се чувстваме виновни, че си почиваме, че се колебаем или че денят ни не е бил достатъчно значим.

Жизнеността, за която мисля тук, включва и правото на обикновен ден. Да бъдем с близък човек. Да усетим удоволствие от нещо познато. Да се оттеглим за почивка, когато сме уморени. Да признаем, че днес не знаем какво искаме.

Понякога участието в живота започва с малко действие, съобразено с действителните ни възможности. Неговата стойност не зависи от това дали изглежда впечатляващо отвън.

Скръбта има свое място

Когато говорим за смисъл и промяна, има опасност да прескочим болката. Да побързаме да намерим урока, преди човек да е имал възможност да оплаче загубеното.

Никой не е длъжен да превръща загубата си в развитие. Тъгата, гневът и протестът също имат място в преживяването ѝ.

В „Въпрос на смърт и живот“ Ървин и Мерилин Ялом пишат за нейното заболяване и предстоящата раздяла, а след смъртта ѝ той продължава разказа през собствената си скръб. Тази книга ми е важна с напомнянето, че професионалното разбиране не ни прави неуязвими пред загубата.

Не ми е нужно да вярвам, че розата е красива, защото ще увяхне. Преходността може да изостри вниманието ми към нея, но любовта е ценна и преди да си припомня края. Можем да ценим връзката и същевременно да страдаме от нейното прекъсване.

Какво място има психотерапията

Разговорът за смъртта може да бъде труден и заради страха, че ще натоварим другите или ще чуем прибързано успокоение: „Не мисли за това“.

В психотерапията има място тези преживявания да бъдат изговорени и постепенно осмислени. Да се разбере какво точно плаши човека, как се опитва да се справи и какво се случва с живота му покрай тези опити.

Понякога първата необходимост е облекчаване на силната тревожност и възстановяване на усещането за опора. Понякога разговорът е за скръб, за самота или за избор, който дълго е оставал невъзможен. Темпото зависи от човека и от това, което може да понесе в момента.

Вярата също може да има място в този разговор. Кабинетът не е място, в което да се решава въпросът за отвъдното. Важно е как човек преживява своите убеждения и дали намира в тях подкрепа, свързаност и възможност да понесе трудното.

Да направим място за живота

Когато се върна към началния въпрос, мисля за онези малки моменти, в които страхът започва да избира вместо нас. За разговора, който все отлагаме. За желанието, което подценяваме. За близостта, от която се отдръпваме, защото няма как да получим обещание, че ще продължи завинаги.

Възможно е да се страхуваме и все пак постепенно да направим място за нещо важно. Това пространство за избор е различно за всеки човек. То зависи и от здравето, грижите, средствата и подкрепата, с които разполагаме.

Може би днес въпросът е съвсем конкретен: „На какво искам да дам малко повече място в живота си?“.

За мен цветът на живота се връща в такива моменти. Когато можем да се погрижим за себе си, да потърсим помощ и да останем свързани с онова, което има значение за нас — дори без пълна сигурност за утрешния ден.

Ако разпознавате свое преживяване в тези думи, можем да потърсим заедно какво го прави трудно и от каква подкрепа имате нужда. В практиката си предлагам пространство за този разговор, с уважение към личната Ви история и темпо.

Людмила Павлова

За допълнително четене

• Ървин Ялом — „Да се взреш в слънцето“.
• Ървин Ялом — „Екзистенциална психотерапия“.
• Ървин и Мерилин Ялом — „Въпрос на смърт и живот“.